-Ти винаги ще имаш запазено късче от сърцето ми.-прошепна тя тихо,сякаш на вятъра.След това вълна от спомени я заля и момичето,сякаш се задави от тъгата обзела я в този миг.

Беше един от най-студените зимни дни и тя бързаше да се прибере от училище.Само преди няколко месеца беше навършила осем години и й се струваше,че вече е пораснала и станала голяма и отговорна.Вятърът брулеше лицето й и й беше трудно да върви в снега.Тук,на морето,снега не се задържаше много,но годината беше много студена и беше натрупало поне двадесетина сантиметра.Затова и бързаше да се прибере вкъщи,на топло.Родителите й сигурно бяха в магазина,затова тя отвори вратата и майка и се поддаде отзад.

-Ела да видиш какво прибра баща ти днес.-майка й беше много развълнувана и възбудата се предаде и на осемгодишното бързо впечатляващо се дете.Тя надигна капака и влезна вътре.

-Какво е прибрал?-беше нетърпелива да разбере тя.

-Ще видиш,но не бързай да се привързваш,не се знае ще го задържим ли-сърцето на момичето заби по-силно,можеше да е само едно нещо.Влезна в стаята,където беше котела на парното им и ахна.В едно кашонче се беше свило малко паленце и трепереше.

-Мамо-обърна се тя към жената и се усмихна.Коленичи до кашона,но животинката само се сви по-навътре в него.-Защо не ми дава да го погаля?

-Защото го е страх още.Беше полуживо,когато баща ти го намери.

-Къде?

-В старата постройка,при дървата.Беше седнало в една голяма локва,а отгоре водата капеше право върху него,крачетата му бяха целите вкочанени от студа,но то нямало сили да помръдне.Баща ти го видял и не можал да не го прибере.Много му домиляло за него.

-О,миличкото.Трябва да го задържим,било е съдба да го намерим.

-Ще видим,нека малко да се съвземе-момичето не можеше да повярва,искаше куче много отдавна,но не и даваха,защото имаше астма и не трябваше да има животни близо до нея.Но сега се беше излекувала,затова всичко се нареждаше прекрасно.Щеше да ги убеди да го задържат,а и беше сигурна че баща и вече е съгласен,след като го е прибрал.Тя погали леко главичката му,за да не го уплаши,но то отново се дръпна.Тогава тя си обеща да опитва,докато то само не идва при нея,това куче щеше да я заобича,знаеше го.То беше техния късмет и те бяха неговия.Ако не бяха те,още същата вечер кутрето щеше да умре от студа.Но сега се гушеше на топло,имаше храна и вода.Момичето не можа да заспи тази нощ от вълнението,вече го обичаше,беше толкова мъничко.Имаше кафява козинка,умна физиономия,големи тъжни очи,беличко коремче и наполовина бежави и бели лапички.На другия ден на всички в училище разказваше за кученцето,което баща и беше спасил и всички и завиждаха.Нямаше търпение да се прибере вкъщи и тичаше навръщане.Беше я страх родителите й да не си променят мнението и да го оставят навън.Баща й беше в магазина и се зарадва като я видя.

-За къде си се разбързала така?-попита я той.

-Той по-добре ли е?

-Вече става и се разхожда из стаята,но когато влезнем се крие.

-Отивам да го видя-тя изхвърча към другата стая,но щом влезна не го видя в кашончето.-Кученце-подвикна тя и чу скимтене,идващо изпод масата.То се беше скрило под масата из бутилките с олио.Тя подаде ръка да я подуши и скоро то се приближи до нея.Тогава я близна лекичко и за нея това беше  най-великото чувство,което беше изпитвала някога в целия си осемгодишен живот.Така с всеки ден кученцето ставаше все по-силно и по-силно.И все повече се доверяваше на хората,които го бяха прибрали от улицата.Бащата го изкарваше по нужда навън в двора пуснато и то само се връщаше при тях.За пръв път в целия му живот получаваше топлина и обич,нещо непознато за него до този момент.Беше свикнало само да го подритват,когато го видят по улицата или да му крещят,без то да разбира защо хората бяха толкова лоши с него.Нищо никога не им беше направил.Но тези хора бяха различни.Те го бяха прибрали,когато вече беше на предела на силите си и се беше предало.След като позаякна хората извикаха и ветеринар да го прегледа.Той каза,че е на около два месеца.Тогава те му дадоха и името-Арчи.Момиченцето вече беше сигурно,че щом са му дали и име,то вече е тяхното куче и ще го задържат.Майка и се страхуваше още от него,но и тя му се радваше.Когато идваше при нея и се прозяваше,тя се страхуваше,че ще я ухапе,а детето се заливаше от смях.Но скоро кученцето започна да се дави и да кашля и отново извикаха доктора.Каза им,че от студа е развил плевмония,но с много грижи ще се оправи.Така те се грижиха за него,давайки му цялата си обич.А то растеше с всеки изминал ден.Вече бяха минали няколко месеца,времето се постопли и момиченцето реши,че иска да започне тя да го извежда навън за по-дълги разходки до местния парк.Така му купиха каишка,която то не харесваше отначало,но постепенно свикна с нея.Тогава го и преместиха на горния етаж,където живееха те.Постелиха му едно одеалце точно до радиатора,за да му бъде топло.От този ден нататък кучето и момичето станаха и неразделни приятели.Тя беше по-особена и нямаше много приятели тогава,затова и кутрето и беше много близко.Тя му разказваше деня си,четеше му от комиксите си и то я слушаше,дори и да не и отговаряше.Двамата се разхождаха в парка и често по плажа,дори веднъж момичето откри скрит път към скалите и заедно се катериха по скалите,като внимаваше кучето и да не изостава и да не падне в морето.Доста често от този ден нататък започнаха да ходят на скалите и да намират нови и нови пътища,всеки ден се превръщаше в едно голямо приключение за малкото дете и нейния верен другар.А той беше много умен за куче,никога не правеше бели,не се изхождаше вътре,винаги гледаше с интелигентен поглед.Годините минаваха и макар момиченцето да порасна и да си намери нови приятели,тя никога не забрави и за миг своя мил приятел.Отиде да учи в друг град,но всяка седмица,когато тя се връщаше,то беше там и я чакаше.Винаги я посрещаше с радостно скачане и лаене.Минаха четеринадесет години от онзи ден,когато майка й я изненада тогава.Кучето остаря и се разболя,сърцето му вече не издържаше,но те продължаваха да го поддържат с хапчета и антибиотици.Но въпреки всичко в един момент сърцчицето му отказа и то предаде богу дух.Родителите занесаха малкото му безжизнено телце в гората,близо до морето и изкопаха малкото му гробче.Момичето разбра едва два дена по-късно,защото вече учеше в друг град,намиращ се на доста километри от дома й.Разплака се от мъка по нейното кученце и се зарече веднага щом се прибере да отиде да види къде са го погребали.Сърцето я болеше от раздиращата болка,но знаеше,че така беше по-добре.От известно време,то само се мъчеше,не ядеше,не можеше да излиза навън,просто беше му дошло времето.Знаеше също така,че беше наистина много обичано,всичката обич,която може да получи една животинка.Бяха му дали един наистина хубав и пълноценен живот.И нямаше значение,че беше улично,сърцето му беше от злато.А и всички кучета отиват в Рая.Тя щеше вечно да го обича.То беше нейния верен другар.