“Ядете хляб от моята ръка!!!”. С тази реплика едно  недорасло в попрището си семейство бизнесмени се вихрят в двата си цеха – шивашки и пералня, и мачкат самочувствието и достойнството на своите работнички. Не че досега не съм чувала и видяла какви ли не чудеса в този бранш... Но разказът на една от потърпевшите за мизерното заплащане, нямащо нищо общо с първоначалните обещания, нечовешките условия на труд   и най-вече несправедливото отношение /обиди и псувни/, които са принудени да търпят, дълбоко ме впечатли..., не, направо ме разгневи. Адски ми е гадно да описвам чутите подробности. Понеже мразя несправедливостите, реагирах инстинктивно на цитиратната реплика за хляба, казвайки й, че този хляб не е подаяние и не пада от небето, а го заработва, продавайки труда си и двете си ръце. И че същият бизнесмен също яде хляб и то благодарение на изработеното от точно тези ръце. Естествено, посъветвах я час по-скоро да тегли една майна на това работодателско семейство, което аз по стечение на обстоятелствата отчасти познавам и смея да твърдя, че са доста пикантно скандални и високомерието им няма никакво покритие.  Тази история поставя въпроса кой е по-зависим - работодателят от работника или работникът от работодателя? И кой на чий гръб, в крайна сметка, живее и оцелява? И може ли да има симбиоза, така че и двете страни да са доволни? Не защото и аз съм в позицията да имам шефове, но откъдето и да го гледам, везните определено клонят към това –работодателят да е по-зависимият. За жалост, малко шефове осъзнават това. Зависими са от лоялността на работника, от компетенциите, от качеството му на работа, от бързината на действията /все пак за рутинирането в работата трябва време, а поръчките в гореописаният случай с шивачките не чакат/. И за да не съм голословна, ще дам пример с друга идентична ситуация, истинска, при която що-годе симбиозата е постигната, но с цената на много нерви. В нея шефът е безподобен гадняр с 50-ината си подчинени. До момента, в който на работниците им се изчерпва търпението и масово напускат, последва голямо текучество на хора и невиждан срив в бизнеса. В крайна сметка, вероятно осъзнал се, шефът се кротва и променя отношението си, даже вдига заплатите /което компенсира някои несъвършенства/ и .... работата тръгва къде-къде по-леко и гладко... Темата за поведението на т.нар. бизнесмени ми е интересна и в друг аспект – попадането им във властта. Защото нафуканият бизнесмен – герой от началото на моя пост, вече е съветник от най-модерната и популистка партия в местния минипарламент. Не само той, там подобни бизнесмени бол, даже доминират, което ги прави активни участници във вземането на решения, управлението и стопанисването на града...И не само той , а всички са един типаж - изцеждат докрай, мачкат и използват наемниците си. ВИНАГИ има да вземат, но не и дават. Затова имам съмнения и дълбоки убеждения, че това за вземането и даването ще им е пътеводна светлина цял един мандат. А пък ние, целокупното гражданство и града ни, предстои да изпитаме на гърба си и на живо шивашкия мародерски бизнес подход и якото гонене на личен шефски келепир.

може да ви подкрепим относно тематиката за хляба, явно е иманентно приисъща за стилистиката на поведние и изказ - "аз хляб ви давам с тази ръка,а вие я отблъсквате". може би комунизмът се опира на тези топоси ( християнски по своатя същност) хляб, ръка и тнтнт

така е, човекът доста метаморфози е претърпял.

и Вие пишете за него, тях, дали си струва мастилото?

струва си, гадното копеле тероризира и унижава наред