Продължавам с едно не толкова височайшо загубване. И то е по-скоро символично. В споменната лента изниква още една незапланувана история – в града-реликва за мен – Охрид. През лятото на 2009-а година бяхме там на международен музикален фестивал с вокалната група на Жени Лалчева, в която дъщеря ми прекара десет безценни години на израстване, духовно търсене, досег до вдъхновяващата красота и сътворяваща сила на изкуството.

Охрид е свято място, което всеки българин би трябвало да посети. Идиличната картина на едно позабравено за нашите реалности спокойствие, все още живее – с цялата емоционална красота и сила, у мене. Старият град с калдъръмените улички, паметникът на Свети Свети Кирил и Методий, Самуиловата крепост, манастирите Свети Наум и Свети Йоан Канео, Билянините извори са знакови места, чиято мелодия, носеща духовността през вековете, още пее в мен. И винаги ще звучи във вътрешната ми същност.

Малко са моментите на свещенодействие в живота ми, както в храма на манастира “Свети Наум”. Построен е на приказно красива скала, оглеждаща се в праисторическите дълбинни води на Охридското езеро. Невероятно силен символ е изображението на Свети Княз Борис I Михаил в храма на манастира – фреската е с изтрити очи. Според преданията, изображението на светеца помагало на бездетни булки, които поставяли пръстите си на очите му, след което се случвало чудото на зачатието. Според мен, може би има по-прозаично обяснение, но да не се впускам в излишни интерпретации. А светецът може би ни гледа от стената на църквата. Дори без очи. Той знае...

А най-великото усещане, което съм изпитвала в храм, бе... досегът до сърцето на Свети Наум. Разбира се, скептиците твърдяха, че всъщност звуците, досущ като ритъма на сърце, са предизвикани от подводно течение. А съприкосновението на вода и камък произвеждало този звуков ефект – отмерващ пулса на светеца.

Но когато коленичих на одъра, постлан със старинна тъкана черга и поставих ухото си на нея – о, Боже! Чу се ритъм на сърце! Туп-туп-туп! Като стъпките на една цяла отминала епоха, като символ на неизтребимата българщина, като знак от Вечността. Бях поразена. И смирено, прекръствайки се, заплаках. Благодарих мислено, че имах възможността да се докосна до светостта на подобен момент. Независимо от скептичните интерпретации. Питам се тогава, защо имаше хора, които се навеждаха, слушаха и нищо не чуха! А други, като мене, екзалтирани възклицаваха: “Чух го! Чух сърцето на Свети Наум!” Не вярвам да сме били в масова психоза или жертви на повсеместна хипноза...

Мислех си, че тези, които не пристъпваха с Вяра, към светия одър, нямаха сетивата да възприемат туптежа на Времето и песента на Историята, загубени в собствените си материалистични лутания и съмнения. Изумителен момент! Дори само споменът за него ми помага в мигове на истинско емоционално загубване – в дебрите на отчаянието и временното пропадане...

Всъщност, това не е история за загубване, в буквалния смисъл. А за загубата на онази част от вътрешния храм на всеки човек, който би трябвало да пази светостта на миналото. За да има устойчивостта и несъизмеримата духовна сила на традициите ни – изконни и неизкореними. И да съзижда живота си, с тухлите на самосъзнанието, което ни дава упование в извечни ценности и непредадена човещина и народност.

А в Охрид имаше и весели моменти – спомням си колко се смяхме с децата, когато те, стъписани, съзряха голям надпис на витрината в едно заведение: “Бараме девоjки”! Голяма забава беше, докато не ни обясниха смисъла. Всъщност това бе съвсем прозаична обява, без никакъв помен от еротичен подтекст. Надписът означаваше, че търсят момичета за работа. Това си беше знаково загубване в непознаването на един език, макар и толкова сроден на нашия (а “j” на латиница, сред буквите на кирилица, също ме озадачи – като изгубване в излишното разделение в сферата на историко-културните традиции на Балканите...)

Имаше забавна история и с нашите, български девойки, подлудили македонските момци от съседния лагер. Впечатляващи и с красота, и с талант, нашите момичета предизвикаха брожения около сградата ни, правиха им нежни серенади под прозорците на стаите им. Имаше и парламентьори, които идваха при нас, големите, и уговаряха срещи с треперещи от вълнение гласове, като в отдавна отминали романтични времена. Всяко момче си беше харесало съответно някоя видна красавица от нашите. Обаче, хитрите ни моми се престориха на болни, пратиха депеша по нас и не се явиха на срещата по здрач. И оттам насетне македонските влюбени рицари съвсем отчаяно ги съзерцаваха – как се къпят в леко хладните за началото на юли води на Охридското езеро, попивайки жадно съвършените им девически форми. От почтително разстояние, обаче... Един красив личен рус момък, син на виден тамошен политик, се влюби безнадеждно в наше девойче – също блестящо с руса прелест. “Обеща”, че ще я намери в Бургас и ще спи в палатка под дома й, докато не го удостои с вниманието си... Тя, обаче, беше непреклонна. Независимо от престижния му произход. Остана ми мил спомен от тази детска игра на ухажване в македонския лагер. Романтиката не беше загубена – жива бе в душите на тези момчета! С огорчение си мислех, че за съжаление в нашите родни реалности все по-рядко се среща подобно “полезно изкопаемо”...

А последната история със загубване ще бъде също чуждоземна, но не хронологично подредена. Нарочно преобърнах представите за време. Всъщност то, времето, определя нас, а не ние – него...

В текстовете от блога си съм споменала за научния семинар в град Порто, Португалия, през пролетта на 2006-а година. Вълнението бе голямо, предварителната подготовка бе по-скоро като емоционална нагласа, отколкото чисто фактологическа. Представители на Португалия, Франция, Белгия, Румъния и България присъстваха на семинара, посветен на социално-психологическите причини за отпадането на учениците от училище. Ние, от българската група, се усещахме напълно подготвени и подплатени със знания. Седмината пратеници на Бургаския свободен университет бяхме мотивирани и очевидно доста добре теоретически подготвени. Но, типично по български, отложихме изготвянето на презентацията на нашата страна за последната вечер преди събитието. С ужас се сетихме, някъде след полунощ, че всъщност нямаме презентация с мултимедия за утрешния Ден на България. Ами, сега! Ни презентация, ни компютър, ни време. Бяхме се загубили тотално – скитайки из уютните улички, покрити с павета и наслаждавайки се на задушевната атмосфера на малките заведения покрай кея.

Но се организирахме скорострелно. Намерихме денонощен интернет клуб, в едно леко подозрително мазе със стръмни стълби, водещи към задименото подземно помещение. Там, докъм 3.30 ч посред нощ, сътворихме блестяща презентация на английски език, със съответните схеми и диаграми. Обрахме международните овации на следващия ден. Казано накратко – работата никога няма да избяга. Дори в криминално изглеждащо мазе, посред нощ, тя може да бъде успешно свършена.

На другата вечер отпразнувахме успеха си. Поканихме интернационална компания, а една атрактивна колежка от нашата група ги учи как се играе българска ръченица. Не успяха да се справят кой знае колко успешно, но затова пък имаха желание. Французите се представиха с тяхно си вино. Една от белгийките пък подлуди нашия преводач – интелигентен млад сънародник, завършил Българска филология във Велико Търново, който беше отишъл да работи и да търси късмета си в далечна Португалия. Той се влюби лудо в белгийчето. Но, уви, нещастно, колкото и психологически съвети и “хитрини” за успех в полето на чувствата да му предлагахме... Румънците ни закичиха с мартенички. Макар да им обяснявахме, че това е наш, български обичай, те си твърдяха, че е техен. Явно е свързан с прабългарското историческо-културно наследство, с което имаме общи корени... Португалците, предимно в мъжки състав, изпробваха неотразимия си, според тях, чар спрямо “семинаристките” от нежния пол. Но, за огромен португалски срам, явно чарът се оказа недостатъчно неотразим. А и те явно използваха твърде елементарни похвати от долнопробното книжле “Универсален наръчник на сваляча”. Отново загубване – в изкривената представа за собствената значимост и реалното възприемане на действията ти от “публиката”, пред която се стремиш да блеснеш, като пъстър, егоцентричен и самонадеян петльо. Между другото, петелът е символ на Португалия. А всъщност всеки от нас попада в капана на излишната самоувереност, понякога...

След интернационалния купон с френско вино, българска ракия и ръченица, ние, само от нашата си българска група, спретнахме афтър парти, по пижами. Е, тогава си поиграхме нашенски хорца, както си знаем, попяхме си народни песни, осъзнавайки, че всичко българско липсва най-много, когато сме далеч от Родината. Дори си поплакахме. Без да знаем за какво, просто от носталгия, може би. Бяхме моментно загубени, в собствената си емоционална уязвимост. Но точно онези мигове на вътрешно разголване спои връзката помежду ни и завеща нещо безценно – близки сме и досега. И с преводача се чуваме, т.е. пишем си във Фейсбук. Той отдавна е забравил белгийката и доскоро се подвизаваше успешно в Испания, а последно видях негови снимки от... Колумбия! Но не пропуска да пита за всекиго от незабравимата българска група.

А в чудно красивото романтично Порто имаше низ от интригуващи забележителности за разглеждане, опознаване и възхита. Този град ме влюби в себе си – носещ носталгичния дух на отминали завоевателни походи, чиито кораби са потегляли и акостирали на пристанището, което асоциирах с пристан на Времето, съчетал минало, настояще и бъдеще...

За свещенодействената сила на фадото – характерната португалска протяжна песенна тъга, вплела се в единосъщие на музика и чувство, също съм писала в блога си. Но няма как да пропусна и тук да разкажа за силното преживяване. Завинаги се инкрустира в спомена ми моментът, в който самодейци – студенти по медицина, запяха фадо на празничната първа вечер на семинара. Бяха облечени в черни мантии – като магове, с китари в ръце – като рицарски щитове срещу пошлостта и безличието, с неописуемо горящи сърца, скрити зад привидно студени съзерцателни погледи. Магичната музика звучеше като изваян фрагмент на Божествен реквием, отразил цялата изпята човешка болка. В онзи момент бях безапелационно загубена. В едно несравнимо чувство и усещане за досег с най-романтичните измерения на Красотата...

Разноцветни са спомените ми от Порто – с привкус на океански прибой, съхранен в няколко атлантически мидички и камъчета, които още пазя. С аромата на портвайн – във винарските изби с огромни бъчви, където ни разказваха, като приказка, историята за техния най-характерен поминък, заедно с мореплаването и риболова – винопроизводството. С мокрия спомен от почти нескончаемия двуседмичен мусонен дъжд, който благоволи да даде път на слънцето само за броени часове. С асоциативната препратка към нашето старопрестолно Велико Търново – с къщичките, накацали по хълмовете. С аромата на прясно изпечен хляб, който се стелеше из тесните стръмни улички, над които падаха капки от опънатото от край до край пране. С разкошието на розовите магнолии, разнасящи божествения си аромат из улиците на града. Несравними късове романтика. Преобърнах понятията си за време – отминали моменти, настоящи случвания и бъдещи проекции се сляха в този чуден град.

А попадайки – за втори път, в катедрала, се загубих, отново. В собствената си същност. Останах вътре, сама, приседнала на една пейка. Нямаше орган този път, нямаше служба. Имаше само космична тишина. Стоях сама под купола. И разговарях със себе си. Разбира се, изостанах от групата. Но не бях загубена този път, като на унгарския хълм. В онези години вече имаше мобилни връзки. Бързо излязох от лоното на безвремието, почувствано в катедралата. И безпроблемно намерих колегите.

В Порто имах и интересна случка с един полугол мъж с безумен поглед, който крещеше нечленоразделно и ни гонеше по площада, когато с една колежка скитахме сами на нощна неразумна разходка. За щастие, точно в това време, като на кино, покрай нас мина кола с португалски колеги. Набързо ни качиха във возилото, спасявайки ни от среднощния психар. След инцидента, обаче, попаднахме в един съмнителен бар със странни и подозрително непознати за мен аромати. Посетителите бяха насядали по земята и стълбите. Почувствах се загубена, усещайки се напълно не на мястото си. Разбира се, с колежката набързо се изнесохме от “дупката”, поръчвайки си такси, за по-сигурно. Освен в криминалния бар, с нея непрестанно се озовавахме в заплетени ситуации, в центъра на симпатични предизвикателства, сякаш бяхме абонирани за малки абсурди. Но никога не сме имали скучновати разговори, рамкирани в ограниченията на битието и неговото конвенционално тълкуване. Винаги сме били високо, високо, над земната понятийна система. (Сега, след години, тя е горда майка на двама прекрасни синове, носещи имената на двама български ханове...)

Със същата красива колежка имахме и комичен инцидент с гротескови елементи. Почти в края на семинара, в поредната дъждовна мартенска вечер, след целодневните лекции и тренинги в местния Институт по социални науки, се връщахме от рутинната си вечеря в близкия до хотела ни мол. Бяхме си избрали маршрут, който неотменно спазвахме, за по-сигурно – да не се загубим по непознати пътеки. Движехме се в компактна група и по една интересна уличка. Тя бе твърде интригуваща и с особен статут за града. Там имаше червени фенери и облечени в бели възтесни панталони и блузки – като униформа, “жрици” (но не на чистотата!), застанали в предизвикателни пози. Най-атрактивна, според интернационалните колеги-ценители, бе чернокожа заоблена дама, сладострастно контрастираща на белите работни одежди. Интересното беше, че повечето работодатели (казано с евфемизъм, заобикаляйки прякото назоваване на понятията) бяха нашенци, българи, но от по-мургавия вид. Дори ни заговаряха, като минавахме всяка вечер през подопечната им територия.

В онази дъждовна вечер на случката, бях, разбира се, с неизменните си метални токчета, потраквайки по паветата на Порто. С колежката поизостанахме от групата, реейки се в пространствените измерения на някоя от възвишените теми, която ни обсебваха. Неусетно останахме сами на полутъмната уличка. Вървяхме с чадърчетата в дъжда, когато ни спря широко усмихнат господин на средна възраст, със засукани мустаци – като на Салвадор Дали. Говореше ни скорострелно на португалски, намигайки и правейки многозначителни знаци, че ни харесва и двете. Дори символично ни покри с неговия чадър, покровителствайки новоизбраните “дами на сърцето си”, евентуално “поръчани” за вечерта.

Пълен смут, объркване, недоумение, възмущение, страх, ужас и ескалиращо негодувание ме обхвана! Младата колежка ме сграбчи под ръка и буквално ми извика, обзета от паника: “Нушо, ами сега, какво ще правим! Взеха ни за...!”

“Е, как може! – казах си. – Дори не сме с бели панталони и блузки, как е възможно да ни объркат! Ние сме почтени жени на научен семинар!” Нямаше никакво значение за среднощния мераклия. Той явно бе съзрял, според неговите представи, нови елементи на познатата му до болка уличка и работен контингент.

Колкото и да се опитвахме да обясняваме, коя на английски, коя на френски (колежката е с френска гимназия), че бързаме да се прибираме и очевидно е станала някаква грешка, човечецът ставаше още по-настоятелен. Явно си знаеше само своето и го повтаряше на неговия си португалски. Ние подтичвахме нервно напред, той – зад нас, щателно пазейки ни с чадърчето си. Ситуация без изход! Най-накрая, след объркването и стреса, се сетих да се обадя на колегата Ахмед – единственият мъж в нашата група. Звъннах и го помолих спешно да се върне по обичайния ни маршрут и да ни спаси, защото очевидно сме в беда. След малко Ахмед се появи – като Спасителя, но не в ръжта, а в Уличката с червените фенери. Той притича към нас, недоумявайки какво всъщност се случва.

В онзи момент нашият среднощен досадник ни изненада с нова, неочаквана реакция! Ситуацията придоби още по-комичен характер. Понеже Ахмед е по-мургав, мъжът с мустачките явно го сметна за един от работещите в региона, а именно – за някой от покровителите на момичетата с белите панталони! Колко доволна бе усмивката му, няма да забравя! Какво ли си е казал: “Е, най-после сделката е сключена!”.

Това бе като кадър от най-абсурдната комедия на живота ми! Картинката беше следната (на бързи обороти, като в нямото кино): ние с колежката стоим като в небрано лозе. Уж имаме спасител, а го мислят за работодател! Мустакатият протяга ръка да се здрависа с Ахмед, правейки жест, че ни “взема” и двете, в комплект! Ахмед дърпа нас, португалецът се вкопчва в него, ние подтичваме тримата, онзи – след нас, с чадърчето... И пак, и пак...

Направихме поне среднощно шоу на неангажираните с “работа” тогава момичета на уличката. Сигурно след това са разказвали за нас, като градска легенда. Това бе моето вечерно пикантно, трагично-весело португалско загубване. Като в тъжно-забавните филми на гениалния комик със замислени очи – Чарли Чаплин...

А извървеният път към себе си – при всичките разказани загубвания, и при много повече неразказани такива, е незаменимият дар, който Съдбата ни подхвърля. И мъдро наблюдава отстрани нашите лутания по криволичещата пътека към истината за самите нас. И оценява начина, по който изиграваме най-важната главна роля в живота си – на самите себе си...

Вървейки по пътя към вътрешното Аз, не бих могла да не спомена един незаменим пътеводител за изграждащата се моя личност преди много години – невероятният цялостен отклик у мене на първата прозаична книга на Блага Димитрова, която прочетох на 18-годишна възраст – “Пътуване към себе си”. Преди това бях чела само поезията й. Впоследствие погълнах жадно почти всички книги на една от най-добрите български ваятелки на Словото.

“Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.”

Блага Димитрова,

“Пътуване към себе си”

Интелектуалното, словесно, емоционално и символно послание на този неподражаем есеистичен текст остана у мене завинаги – като резонантна сила на цялостното възприятие. Като тиха молитва за повече красота в земния ни път, в динамиката на духовния ни танц с Времето и досега ни – с любов, до други човешки същества. И като неизчерпаем извор на вътрешна сила и целеустременост.

(Бел. авт., от 01.12.2014 г. – Връщайки се в родния си Бургас, си бях обещала, че ще открия старата си тетрадка за класни работи по литература от Музикалното училище. Спомням си, че бях писала за “Пътуване към себе си” на Блага Димитрова, като свободна тема за последната книга, която бях чела тогава. Моята преподавателка ме помоли да прочета пред класа работата си. Отказах. Изпитах несигурност. Може би и известна доза срам. Не мислех, че моите думи ще бъдат разбрани – бяха твърде различни от рутинните литературни анализи, заучени по учебник. Още съжалявам, че не споделих тогава моите мисли и “малки открития”. Затова сега извадих старата, старателно подвързана с бяло, тетрадка. Разлистих – за първи път от толкова години, страниците на собствената си момичешка душа, когато съм била на възрастта на моята дъщеря сега. И с вълнение надникнах в една моя същност, толкова отдавнашна, и същевременно толкова близка. Стъпвайки на родна земя, очевидно отново ме обхвана непреодолим романтичен подтик, типично по бургаски. В Дубай е красиво, умопомрачително разкошно. Но я няма нашата, бургаска, несравнима, неподражаема Романтика... Ето фрагменти от старата класна работа:

“Пътуване към себе си” ме развълнува с истинността си, с красивия “бяг” на мисълта и чувството, с осмислянето на човешките ценности, с неповторимото обаяние на героинята – дръзка мечтателка, дете на Слънцето, което търси своето истинско място в живота. Книгата засегна най-съкровеното в душата ми, накара ме да се замисля, да проникна в собствената си същност. Открих своя порив, своята, болка, своя светъл стремеж, своите мисли за живота, любовта, необятността на човешката душа.

Героинята на романа остава насаме със съдбовните предизвикателства. Очаква я животът – многолик и суров, очаква я борба с неумолимостта на времето, с натрапчивостта на спомените. Очаква я надеждата... И се втурва крехкото момиче към лицето на Съдбата, без угризения, без страх, с несвойствена за женската й природа дързост и устойчивост. Тича – задъхана, във Времето, готова да осмисли и запълни всяка секунда от живота си. Стреми се към настойчиво проникване в собствената си душа, към преосмисляне на света. Тя израства, узрява духовно, достига до истината за човешкото съществувание. Сблъсква се с многобройните измерения на живота – обичта, ревността, завистта, благородството, всеотдайността, необходимостта от непрестанно дирене на Истината и ежеминутно доказване на себе си. В неспирната надпревара с Времето, с трудностите, със собствения си характер, тя отстоява душевната си чистота, намира опора в себе си, открива нови истини. И запазва вярата си. А вярата е смело пристъпване напред, свято чувство, родено от вътрешния плам. Тя е стимул, светъл вик към бъдното, неповторимо очакване, закодирало в себе си стремежа към Новото. Вярата е красота, порив и сила...”

Затварям страницата на старата тетрадка. Надниквайки в себе си, преди толкова години, срещам тогавашното си лице – толкова променено сега, носещо издайнически бразди на преживени болки и неминуемия скепсис, виждам различното си тяло и неговата загубена грациозност. Но с какво изумление съзирам същата, непроменена, неподвластна на времето душа. И почеркът ми дори е същият! Не съм се загубила в лабиринта на себепредателството през всичките тези години. Не съм загърбила надеждата, че красотата е по-силна от натиска на грозота и пошлост, че има любов. Въпреки.

Краят на паноптикума от истории е отворен. Може би те са несвързани – на пръв поглед. Но са обединени от моя вътрешно-мисловно-чувствителен барометър в единната логическа нишка на личното ми израстване. Предстоят може би още лутания по съдбовните пътеки. Но по-важното е да надникнем в тайниците на вездесъщите устои, присъщи на нас, хората, да намерим най-точния път към себе си. И дори в тъмата на най-страшното пропадане – да не губим посоката към вътрешната си светлина.

Дубай, 09. 11. 2014 г.

/Във видеото се съдържат снимки, от местата, които съм описала в книгата/